Предисторията на Дракула (част 2)

Дракула – име, което всява ужас и днес. Име, станало нарицателно на злото в най-чистия и пълния му смисъл. Име на човек или създание, чието съществуване отричаме, но въпреки това потръпваме при споменаването му.

Образът на Дракула се базира на реална историческа личност – владетелят от Влашко Влад Цепеш. Дали наистина е бил толкова жесток и е станал първият вампир, или образът му е несправедливо опетнен, си остава загадка и поражда дълга полемика, на която няма да се спирам. Всеки има право да вярва във и на каквото си пожелае. Факт е обаче, че филмите, книгите и историите за Дракула не остават безпристрастие у никого, докоснал се до тях.

Нима никога не ви се е искало да разберете истината за него? Е, може би имате възможност чрез сравнително новия готически роман „Дракул“. Той описва предисторията на романа „Дракула“, като разкрива много факти за същността му, както и за тази на неговия автор Брам Стокър.

Историята не се развива много динамично, а постепенно и поетапно разкрива няколко сюжетни линии. Лично на мен този подход ми допадна. Хем ме държеше в напрежение, хем ме оставяше да си отдъхна. Сюжетната линия се въртеше около самия Брам. На 7-годишната възраст от болнаво дете, на прага на смъртта, той се излекува като по чудо, благодарение на тайнствената му бавачка Елън. Може би вече се досещате каква/какво е тя …

Постепенно животите на Брам, Елън и Дракула се преплитат и се разкриват много любопитни факти, разясняват се други и се пораждат нови въпроси и разсъждения над историята.

Няма да ви разкривам повече от сюжета, за да не разваля удоволствието на тези, които смятат да се потопят в тъмните дебри на историята. Моето лично мнение е, че си заслужава да бъде прочетена и няма да сгрешите ако го направите.

Предисторията на Дракула (част 1)

Чели ли сте скоро книги, които не ви оставят да заспите. Буквално. Защото са увлекателни, защото искате да научите и попиете историята на един дъх и в същото време, защото са наистина страховити.

Точно тези смесени емоции изпитах и аз, прочитайки романа „Дракул“, описващ предисторията на Дракула и създаден по автентични (поне така се споменава) бележки на Брам Стокър.

Книгата бях загледал още щом излезе, но все отлагах да си я взема. Признавам, че „Дракула“ ми е сред любимите романи, харесвам и филмите за Господарят на мрака. Но представата за предисторията му, като че ли подсъзнателно ме притесняваше. Не исках да си разваля впечатленията или пък да си изгубя времето с нещо статистическо или скучно-документално. Не бях прав.

„Дракул“ сама ме намери, като за моя голяма изненада, се оказа, че е сред коледните ми подаръци под елхата. Любопитството в мен надделя и нямах вече оправдания да я отлагам. Започнах я още същата вечер и повярвайте ми, стоях буден цялата нощ, за да чета. „Изядох“ я за по-малко от седмицата, а историята още ме вълнува и поражда различни мисли в главата ми. Затова реших тук да споделя общото си впечатление.

Романът е готически. Негови автори са Дейкър Стокър и Джонатан Баркър. Съвместната им работа се базира на автентични записки от Брам Стокър, които всъщност е трябвало да бъдат първите 100 страници от шедьовъра му „Дракула“. В тогавашните дни, те са отхвърлени от издателите, поради ред причини, една от които е предотвратяване на паника и всяване на страх у хората.

Моят четириног приятел

Много мислих над въпроса, дали да си взема куче. От известно време ми беше станало фиксидея, постоянно четях в интернет за различните породи и се чудех коя би пастнала идеално на личността ми. Спрях се на питбул, за да опровергая всеобщото мнение, че това е една от най-злобните и рискови породи.

Така през далечната 2012 година семейството ми се сдоби с нов член – Кай, породист тигров питбул (или по-скоро едномесечна пухкава топка). Изключително възпитан и добродушен, той показа на мен, а и на останалите, че когато едно куче е обградено с любов и грижи, няма как да бъде лошо. И до ден днешен не съжалявам, че избрах точно него.

Кай обожава разходките из гората и като на всяко куче играта с хвърлянето на пръчка му е любима. Той обича децата, държи се приятелски с хората и не лае по другите кучета. Единствената му слабост е храната, обожава да яде непрекъснато. Вече е на осем години, не е чак толкова енергичен, както някога, но има предостатъчно енергия, спрямо годините си.

Цялото ми семейство го обича и той стана пълноправен негов член още от първия ден, в който дойде при нас. Силен характер и голямо добро сърце, това е моето кучето на име Кай. Обичам го.

За банковата карта и насълзените очи

Напоследък все по-често чета за бума на измами с банкови карти. Предвид ситуацията, в която се намираме от разпространението на Covid-19, все по-често пазаруваме или плащаме сметките си онлайн. Това обаче, е истински рай за измамниците, които развиват своята креативност до неподозирани висоти, за да се докопат до сметките ни.

Разбира се, в интернет има достатъчно добри съвети за това как да се предпазим от измами и аз съвсем отговорно се запознах с тях. Един от тях казва, че трябва внимателно да проверяваме банкомата за скрити сканиращи устройства, а знак за нередност е затегнатият или разхлабен слот за карта. Въоръжен с тези знания, аз стриктно ги прилагам.

През уикенда обаче се случи нещо, за което не бях съвсем подготвен. Трябваше да изтегля определена сума, за да покрия някои разходи. Отидох до банкомата и се опитах да сложа картата си в слота, но той не я приемаше. Стори ми се, че е доста затегнат и като че ли нещо се намираше в него. Картата ми беше влязла до половината и веднага я дръпнах. В този момент банкоматът „изплю“ друга карта отвътре.

Първоначалната ми реакция беше да я взема и да се бадя в полицията. Не исках да я оставям там, защото не знаех в какви ръце може да попадне. Другият вариант беше да се обадя в банката, която я е издала и да съобщя за случая, а те да вземат съответните мерки. Не бях сигурен обаче, дали и до колко часа работят през почивните дни.
Бях пред дилема и се огледах наоколо. До банкомата имаше хранителен магазин и импулсивно влязах, за да попитам дали някой се е оплакал, че картата му е била „изядена“.

За моя голяма изненада вътре стоеше възрастна жена, с маска и насълзени очи, а продавачката се опитваше да я успокои, търсейки нещо в телефона си. Да, нейната карта бях намерил. Върнах я. Не мога да преценя кой от двама ни беше по-щастлив – тя, че картата е намерена и никой не е злоупотребил с нея, или аз, който изпитах най-голямото удовлетворение да върна усмивката и надеждата на някого.

Не можеш да ѝ устоиш

Напълно е възможно още първите редове от този текст вече да предизвикат желанието да отворите широко устата си и да вдишвате и издишвате дълбоко. Прозяването е толкова заразно, че може да бъде предизвикано не само чрез наблюдение или звук, но дори и чрез четене на думата или просто мислене за нея.

Явлението се наблюдава по-добре в групи. Например ако някой започне да се прозява, скоро голяма част от присъстващите ще последват примера.

Фактори като стрес, скука или глад също могат да бъдат причина за прозяване. Изследователите са забелязали, че хората често се прозяват преди екстремно преживяване или преди важни изпити. Следователно, прозяването не може да се обясни само с умора.

Съществуват някои опити за обяснение на учените, които отчасти вече бяха опровергани. Такава е хипотезата, че прозяването служи за снабдяване на мозъка с кислород. Американският психолог Робърт Провайн обаче доказа, че съдържанието на кислород във въздуха няма влияние върху прозяването.

Друга често срещана теория е, че прозяването те събужда. Швейцарски изследователи обаче показват, че прозяването не променя мозъчната активност. Тази теория се подкрепя от факта, че ние се прозяваме по-често, когато сме отегчени или уморени. Така че може да служи за повишаване на вниманието. В допълнение, прозяването често е придружено от разтягане, което води до повишаване на кръвното ни налягане.

Последното обяснение за прозяването е, че трябва да охлажда мозъка. Изследванията показват, че плъховете се прозяват, когато мозъчната им температура се повиши. Прозяването кара отново да намалее. Хората също се прозяват по-рядко, когато външната температура е по-висока от телесната.

Каквато и да е причината, едно е сигурно и няма нужда от научни доказателства – не можем да устоим на прозявката.

Работа след отпуската? Няма проблем

Walio, 14 август 2020, No comments
Categories: Мисли
Tags: , , ,

Напоследък все по-често се говори за негативните емоции, които причинява процесът на адаптация, когато се върнем на работа след почивка. Четох, че по наблюдения от психолози, много хора изпадат в лека депресия, стресират се или започват да получават паник атаки.

Нормално е пренастройването от почивка към ежедневните задачи да се случва трудно, но знаем ли как да облекчим този процес?

Една от най-големите грешки, които допускаме, е да започваме големи проекти или да наваксваме с множество задачи още в първите работни дни. Така си навличаме от една страна апатия, а от друга изпадаме в стресови състояния и несигурност за справяне с работния процес.

Специалистите съветват да започнем с по-къса работна седмица и леки задачки, докато се адаптираме напълно и се почувстваме сигурни във възможностите си. Така, вместо от понеделник, можем да се върнем в офиса от сряда. А вместо с куп телефонни разговори, имейли и срещи, да започнем с преглеждане на предстоящите задачи и тяхното подреждане по приоритети.

Друг похват е, след работа да се виждаме с приятели, за да се отпуснем и разсеем от изминалия ден. Ако пък имаме хоби – още по-добре. Арт заниманията са най-полезната терапия за релаксация и освобождаване на ума.

И накрая един бонус съвет – нека не чакаме цяла година за една почивка. По-честите и по-кратки отпуски ни помагат да си починем и не влияят стресово на психиката ни.

rss

Categories

Links