Вярвах, че историята е компас, който ни сочи пътя, за да не повтаряме грешките. Оказа се, че е просто купчина прашни книги, които разглеждаме от небрежност, докато стъпваме в същите капани. Всеки път.
Хората ме питат: „Вальо, знаеш толкова за миналото, защо пак повтаряме едни и същи сценарии?“. Истината е, че знанието не ни прави по-умни. То ни прави само по-добре информирани за това колко болезнено ще бъде падането.
Не е въпрос на липса на информация, а на начин, по който я използваме. Историята се превърна в оръжие за пропаганда, а не в огледало за самокритика. Когато се случи нещо ново – криза, разлом или война – ние не търсим прилики с миналото, за да се поучим. Вместо това, налагаме своите предразсъдъци върху новото. Ако съвпадат с идеологията ни, го наричаме „промяна“. Ако не – „преврат“. И така историята спира да бъде урок и се превръща в алиби за желанията ни.
Психологията тук е проста и евтина. Егото ни не може да приеме, че сме част от безкраен цикъл от грешки. По-лесно е да вярваме в мита за „прогреса“, отколкото да признаем, че реагираме като хората преди сто години. Има дори едно болно удоволствие в това да пренебрегваме уроците – аналитичната работа е изтощителна и често води до неприятни изводи за собствената ни роля в хаоса.
От икономическа гледна точка забравянето е изключително доходоносно. За тези, които управляват общественото мнение, краткосрочната амнезия е по-ценна от дългосрочната памет. По-лесно е да продадеш страх или надежда за „новото“, ако хората са забравили предишните провали. Технологиите ни създават илюзията за по-голяма мъдрост – имаме смартфони, а не радиостанции – но биологичните и социалните механизми на манипулация остават същите. Смяната на инструментите не означава смяна на човешката природа.
Виждам го навсякъде – в начина, по който се обсъждат закони, и в реакцията на масите към всяка нова заплаха. Очакваме дигиталната ера да ни даде прозрение, а тя само ни доставя по-бързо старите грешки. Затворени сме в кръг, който наричаме „спирала на развитието“.
В крайна сметка, знанието за миналото е безполезно, ако нямаме смелост да се погледнем в него. А ние предпочитаме да гледаме напред – в илюзията за новото – докато неумолимо се приближаваме към познатия край.
Тази статия ми помогна да спра да се надявам, че хората ще си вземат поука от историята. Твоето изречение за това как историята се превръща в пропаганда, вместо в огледало, е точно в целта. Реших да се фокусирам върху това, което мога да контролирам – собствените си реакции – вместо да чакам другите да се променят.
Напълно те разбирам. И аз имах такъв проблем преди години, когато преподавах древна история. Натискът да се придържам към „официалната линия“ беше огромен и често трябваше да премълчавам или да представям факти в удобен за властта контекст. Решението ми дойде, когато започнах да давам на учениците различни гледни точки и да ги насърчавам сами да анализират източниците. Това ги научи да мислят критично, а мен – да не се поддавам на пропагандата.
Много ми хареса как оприличи историята на прашни книги, които само разглеждаме, вместо да четем. Точно така е, знанието не ни прави по-умни, ако не го прилагаме. Ще има ли още статии по тази линия, защото темата е важна и заслужава да се задълбае.