Още докато вадех „Божествената комедия“ от опаковката, усетих тежестта – не само на хартията, а на някакъв надут авторитет. Отделих 50 евро за издание, което в момента ми стои на рафта като музейна реликва. Вместо да чета, гледам корицата. Вместо да размишлявам върху Данте, броя релефите по гръбнака.
Премиум изданията превръщат библиотеката в изложбена зала. Книга, която струва колкото една хубава вечеря, спира да бъде инструмент и се превръща в статуя. Страхуваш се да я отвориш, да не надраскаш страниците, да не оставиш петно от кафе върху безупречния картон. Така, без да се усетиш, плащаш за илюзията, че си интелигентен, вместо да придобиваш знание. Това е класическа измама – заместване на процеса с притежанието.
Парите, които дадох за Данте, можеха да купят три стари издания от антикварна книжарница. Можеха да купят едно електронно издание и една хубава вечеря. Но вместо това купих нещо, което не използвам. В свят, в който информацията е достъпна с един клик, да плащаш за „луксозна“ хартия е скъп начин да запълниш празнините по рафта. Истинската литература има нужда от контакт с очите и съзнанието, не от специална температура и влажност в помещението.
Забелязвам проста закономерност – колкото по-скъпо е изданието, толкова по-малко го чета. То тежи не само физически, но и психически. Превръща се в част от списъка с недовършени задачи. Най-добрите книги са тези, които взимам с мен в метрото, които оставям на някоя пейка, които нося износени от ползване, а не от съхранение.
Сега „Божествената комедия“ стои на най-горния рафт. Там, където не се вижда. И където не пречи.
Тази твоя мисъл за „премиум“ изданията като музейни експонати ми звучи много познато. Имам няколко такива книги, които реално са неизползвани, защото се притеснявам да не ги надраскам. Парите за една такава „статуя“ наистина могат да купят доста повече съдържание, ако се погледне прагматично. Ще се радвам да прочета още нещо от теб по тази тема.
Имам едно тънко издание на Хемингуей, което буквално се разпада от много четене. Изглежда смешно до луксозните томове, но знам, че то наистина е „инструмент“. Чета го, а не го гледам на рафта.
Много добре си го казал с това за тежестта на „музейната реликва“ – напълно вярно, че понякога плащаш повече за престижа, отколкото за съдържанието. Случвало ми се е да си купя книга и да я оставя да стои заради красивата подвързия, вместо да я прочета. Точно този страх от „надраскване“ е показателен как парите могат да убият удоволствието от четенето.
Много точно казано за премиум изданията. И аз си купих един такъв луксозен сборник с разкази на Бокачо и сега ме е страх да го пипна, камо ли да го чета. Преместих го на най-горния рафт, където стои само за гледане. Реших проблема, като си купих обикновено, евтино издание на същите разкази – него вече го ползвам и си водя бележки.
Много вярно си го написал за луксозните издания. Аз направо се уплаших да разгърна една книга за градинарство, която взех с твърди корици и ламинирани страници – все едно ще я повредя. Накрая я ползвах само за снимка в инстаграм. Купих си след това евтино, тънко помагало и си го изцапах и измачках с удоволствие, докато копах градината.
Точно така се чувствах с първото си издание на „История славянобългарска“ – стоеше като бижу на рафта, а аз я гледах с респект, без да смея да я отворя. Накрая се отказах и си купих по-обикновено издание, което вече е пълно с бележки и подчертавания. За мен книгата трябва да се чете, а не да се събира прах.