В логистиката, когато камионът се очаква след пет минути, а още е в началото на магистралата, значи нещо се е счупило. Това не е оптимизъм, нито смелост – това е опит да се прикрие провал с илюзия за контрол. Когато няма ресурс или графикът е разбит, мениджърът започва да продава време, което не притежава.
Видях го преди дни в един типичен офис – задушен от кафе и несигурност. Клиентът поиска дребна корекция, която изискваше преработка на целия процес. Реакцията беше светкавична – „Ще го направим веднага, няма проблем.“ Докато очите на шефа неутрално оглеждаха пода. Това не беше лидер, а човек, който купуваше още няколко часа спокойствие за себе си, прехвърляйки сметката на екипа.
Това е управление чрез „кредит на лъжата“. Обещанието за бързина е най-лесният начин да се избегне конфликт сега, но в бъдеще излиза скъпо. Вместо да се инвестира в планиране и реална оценка на възможностите, се инвестира в поправки. „Бързата работа“ почти винаги води до дефекти, защото фокусът се измества от качество към просто затваряне на задачата. Когато скоростта е приоритет, всяка стъпка от контрола се маха като излишна.
Забелязах и друго – хората зад тези обещания не са бодри, а паникьосани. Когато „веднага“ стане основен инструмент за комуникация, работният процес се превръща в пожарогасене. Вместо да се изграждат предвидими системи, се създава среда, в която лоялността се доказва с безсмислен подвиг в последния момент. Това е изтощително и кара най-добрите хора да си тръгнат – онези, които знаят, че професионализмът не се мери с бързината на отговора, а с точността на резултата.
Всеки „ще го направим бързо“ носи със себе си „но не знаем как“. Когато скоростта стане стандарт, компанията спира да е бизнес и започва да прилича на казино – залага се на късмет, че хаосът няма да излезе наяве преди крайния срок. Резултатът е един и същ: провалени срокове, изчерпани бюджети и най-вече – разбити доверие и репутация.