Пловдивският паметник Альоша си стои на Бунарджика, гледа към града, а градът гледа към него. Част от хората го възприемат като символ на руското освобождение, други – като напомняне за чужда окупация. Всички обаче са свикнали с него. Дори и тези, които не знаят кой точно е Альоша.
Някогашната идея да бъде премахнат паметникът се размина с времето. Местните избори донесоха нови кметове, но Альоша си остана. И тук идва най-интересното – мълчанието. Този бронзов гигант е като огледало на нашето общество. Когато нямаме сили да вземем решение, когато ни липсва кураж да се изправим пред историята, ние просто мълчим. И оставяме нещата такива, каквито са.
Когато преди време се заговори за преместването на паметника, започнаха спорове, които не доведоха до нищо. Някои искаха да бъде преместен в музей, други настояваха да си остане на мястото. И докато политиците се прехвърляха отговорността един на друг, времето изтичаше. А Альоша продължаваше да гледа надолу към града.
Мълчанието не е безразличие. То е страх. Страх да не обидиш едни, да не ядосаш други. Страх да не се разделиш обществото на още по-ожесточени лагери. Затова ние избираме най-лесния път – да не правим нищо. Да оставим нещата така. Да се преструваме, че проблемът не съществува.
И докато ние мълчим, Альоша продължава да стои там. Символ на нашето бездействие. Символ на нашата неспособност да вземем решение. И всеки път, когато минаваме покрай него, трябва да си напомняме, че мълчанието е злато само в приказките. В реалността то струва скъпо – струва ни бъдещето.
Помня как преди години общината в нашия град реши да обсъди преименуването на една улица. Темата предизвика страшен скандал – спорове в местните медии, разгорещени дебати в социалните мрежи, дори протести. Накрая, след всички тези усилия, нищо не се промени. Улицата си остана със старото име, а хората така и не стигнаха до съгласие. Май точно за това говориш – колко лесно е да се уморим от спорове и просто да си замълчим.
В Пловдив имахме подобна ситуация с паметника на Съединението – местните спореха години наред къде точно да бъде, докато не се разбраха за сегашното му място. Проблемът не е само в паметниците, а в това, че общините избягват трудни решения и оставят спомените да тежат на плещите на следващите. Мълчанието наистина често е по-лесно от отговорността да вземеш страна.
Много ми хареса как авторът описва Альоша като „огледало на нашето общество“ – точно уцелва усещането, че сме приели този спор като нещо неизбежно и го оставяме така, без решение. Според мен статията ще е интересна за всеки, който се е чудил защо в Пловдив още стои паметникът и какво всъщност символизира за различните поколения.