Вярвах, че историята е компас, който ни сочи пътя, за да не повтаряме грешките. Оказа се, че е просто купчина прашни книги, които разглеждаме от небрежност, докато стъпваме в същите капани. Всеки път.
Хората ме питат: „Вальо, знаеш толкова за миналото, защо пак повтаряме едни и същи сценарии?“. Истината е, че знанието не ни прави по-умни. То ни прави само по-добре информирани за това колко болезнено ще бъде падането.
Не е въпрос на липса на информация, а на начин, по който я използваме. Историята се превърна в оръжие за пропаганда, а не в огледало за самокритика. Когато се случи нещо ново – криза, разлом или война – ние не търсим прилики с миналото, за да се поучим. Вместо това, налагаме своите предразсъдъци върху новото. Ако съвпадат с идеологията ни, го наричаме „промяна“. Ако не – „преврат“. И така историята спира да бъде урок и се превръща в алиби за желанията ни.
Психологията тук е проста и евтина. Егото ни не може да приеме, че сме част от безкраен цикъл от грешки. По-лесно е да вярваме в мита за „прогреса“, отколкото да признаем, че реагираме като хората преди сто години. Има дори едно болно удоволствие в това да пренебрегваме уроците – аналитичната работа е изтощителна и често води до неприятни изводи за собствената ни роля в хаоса.
От икономическа гледна точка забравянето е изключително доходоносно. За тези, които управляват общественото мнение, краткосрочната амнезия е по-ценна от дългосрочната памет. По-лесно е да продадеш страх или надежда за „новото“, ако хората са забравили предишните провали. Технологиите ни създават илюзията за по-голяма мъдрост – имаме смартфони, а не радиостанции – но биологичните и социалните механизми на манипулация остават същите. Смяната на инструментите не означава смяна на човешката природа.
Виждам го навсякъде – в начина, по който се обсъждат закони, и в реакцията на масите към всяка нова заплаха. Очакваме дигиталната ера да ни даде прозрение, а тя само ни доставя по-бързо старите грешки. Затворени сме в кръг, който наричаме „спирала на развитието“.
В крайна сметка, знанието за миналото е безполезно, ако нямаме смелост да се погледнем в него. А ние предпочитаме да гледаме напред – в илюзията за новото – докато неумолимо се приближаваме към познатия край.