Пловдивският паметник Альоша си стои на Бунарджика, подреден и боядисан, като че ли времето не е минало. От 1957 година насам той гледа към града, а градът гледа към него. Част от хората го възприемат като символ на руското освобождение, други – като напомняне за чужда окупация. Всички обаче са свикнали с него. Дори и тези, които не знаят кой точно е Альоша.
Някогашната идея да бъде премахнат паметникът се размина с времето. Местните избори донесоха нови кметове, но Альоша си остана. И тук идва най-интересното – мълчанието. Този бронзов гигант е като огледало на нашето общество. Когато нямаме сили да вземем решение, когато ни липсва кураж да се изправим пред историята, ние просто мълчим. И оставяме нещата такива, каквито са.
Когато преди време се заговори за преместването на паметника, започнаха спорове, които не доведоха до нищо. Някои искаха да бъде преместен в музей, други настояваха да си остане на мястото. И докато политиците се прехвърляха отговорността един на друг, времето изтичаше. А Альоша продължаваше да гледа надолу към града.
Мълчанието не е безразличие. То е страх. Страх да не обидиш едни, да не ядосаш други. Страх да не се разделиш обществото на още по-ожесточени лагери. Затова ние избираме най-лесния път – да не правим нищо. Да оставим нещата така. Да се преструваме, че проблемът не съществува.
И докато ние мълчим, Альоша продължава да стои там. Символ на нашето бездействие. Символ на нашата неспособност да вземем решение. И всеки път, когато минаваме покрай него, трябва да си напомняме, че мълчанието е злато само в приказките. В реалността то струва скъпо – струва ни бъдещето.