Още докато вадех „Божествената комедия“ от опаковката, усетих тежестта – не само на хартията, а на някакъв надут авторитет. Отделих 50 евро за издание, което в момента ми стои на рафта като музейна реликва. Вместо да чета, гледам корицата. Вместо да размишлявам върху Данте, броя релефите по гръбнака.
Премиум изданията превръщат библиотеката в изложбена зала. Книга, която струва колкото една хубава вечеря, спира да бъде инструмент и се превръща в статуя. Страхуваш се да я отвориш, да не надраскаш страниците, да не оставиш петно от кафе върху безупречния картон. Така, без да се усетиш, плащаш за илюзията, че си интелигентен, вместо да придобиваш знание. Това е класическа измама – заместване на процеса с притежанието.
Парите, които дадох за Данте, можеха да купят три стари издания от антикварна книжарница. Можеха да купят едно електронно издание и една хубава вечеря. Но вместо това купих нещо, което не използвам. В свят, в който информацията е достъпна с един клик, да плащаш за „луксозна“ хартия е скъп начин да запълниш празнините по рафта. Истинската литература има нужда от контакт с очите и съзнанието, не от специална температура и влажност в помещението.
Забелязвам проста закономерност – колкото по-скъпо е изданието, толкова по-малко го чета. То тежи не само физически, но и психически. Превръща се в част от списъка с недовършени задачи. Най-добрите книги са тези, които взимам с мен в метрото, които оставям на някоя пейка, които нося износени от ползване, а не от съхранение.
Сега „Божествената комедия“ стои на най-горния рафт. Там, където не се вижда. И където не пречи.