Защо не обичам амбициозните хора?
След този въпрос в заглавието или по-скоро отговор, сигурен съм, ще подскочат много амбициозни хора. Веднага бързам да уточня, че в амбициите и в амбицията няма нищо лошо. Когато амбицията е премерена, тя даже е градивна, няма как да дръпнеш напред, ако се оставиш по течението. Всеки успех изисква точно поставяне на цели, план, следването му. За нормалните хора, за хората с премерена амбиция обаче всичко това не е на всяка цена, нормалните хора имат ясно поставени граници за допустимо, за нормално, за неща, които могат да си позволят да направят в името на успеха и личното си добруване, и неща, които не биха направили на никаква цена, ако ще и заради това да пропуснат най-големия си успех. Има една тънка граница между нормалната амбиция и свръхамбицията – граница, която много лесно се преминава. Рядко обаче амбициозните хора намират тая тънка граница между градивната амбиция, амбицията в норма, и това, на което се казва болна амбиция. С две думи – не обичам свръхамбициозните хора. А не ги обичам, защото за мен те доказано са потенциални предатели. При тези хора идеята за успех е над всичко – над представите за нормалност и почтеност, над приятелство, над човечност, над всичко. А кой обича да стъпва в приятелска среда като в минно поле. Кой обича да е изложен на постоянна опасност, че може да бъде във всеки един момент може да бъде предаден. Ето затова не обичам амбициозните хора. Не че това ме застрахова от предателство, но поне не го прави сигурно.