Да вземем случая с Люта ферма. Историята за младия човек, който се връща от чужбина и решава да възроди забравено селско стопанство в Родопите, звучи почти като сценарий за телевизионен сериал. Само че не е. Това е реалният живот, изпъстрен с бюрокрация, липса на инфраструктура и вечната българска импровизация.
Истината е, че зад романтичния разказ за „връщане към корените“ стои много тежък труд. Започва се с осигуряване на разрешителни, които минават през десетки институции. Следва изграждане на фермата от нулата – буквално. Тук вече идва на дневен ред българската традиция да се „оправяме“. Вместо модерни машини, често се разчита на стари трактори и ръчен труд. Това не е избор, а принуда, продиктувана от липсата на капитал.
Но дори и при наличието на средства, инфраструктурата в селата е трагична. Пътищата са разбити, токът често спира, а водоснабдяването е ненадеждно. Всичко това оскъпява производството и прави бизнеса изключително рисков. И все пак, има хора, които не се отказват. Те вярват, че могат да създадат нещо истинско и качествено, въпреки всички пречки.
Иронията е, че точно тези хора са тези, които държат икономиката на малките населени места. Те са тези, които плащат данъци, създават работни места и съхраняват традициите. Но държавата рядко им обръща внимание. Политиката е насочена към големите играчи, към „стратегическите инвеститори“, а малките производители остават встрани.
Историята на Люта ферма е по-скоро изключение, отколкото правило. Тя е доказателство, че дори и в най-тежките условия, с упоритост и вяра, може да се постигне успех. Но тя е и предупреждение – че ако искаме да има живот в българските села, трябва да променим отношението си към малкия бизнес и към хората, които го развиват.