Изкуство ли е фотографията?
Един любим мой писател – Дончо Цончев – в една също толкова любима моя книжка, която се казва “Книжния Петкан” – малки разказчета и фрагменти, има едно такова изречение: „Фотографията понякога е изкуството, но изкуството никога не е фотография.“
Започвам така, първо, за да покажа, че имам литературни познания, и второ, защото днес смятам да пиша за фотографията, която стана доста популярно хоби напоследък, макар че ми е трудно да я определя като такава, като гледам професионализма, с който се справят със снимането някои мои приятели във фейсбук, които нямат нищо общо с професията.
И понеже и аз съм доста изкушен от снимането, но не до степен да си купя някой от ония много скъпи, качествени и доста големи и неудобни за носене професионални апарати, които правят истински хубави снимки, се успокоявам, че на мен нещата и снимките не ми се получават толкова добре не защото аз самия не съм достатъчно добър в това занимание, аз просто защото техниката, която ползвам, не е на необходимото професионално ниво.
Откъде тръгнах докъде стигнах. Всъщност исках да ви говоря за тематичните си пристрастия, когато снимам. Забелязал съм, че повечето хора, които се занимават с това, си имат любима тема. Моята са запустелите и изоставени къщи – понякога в някое безлюдно село, а често и в центровете на големи градове – и гарите. И ще ви кажа защо. За къщите – макар и празни и без дограма, ми изглеждат пълни със съдържание и биография, просто носят заряда на преминали през тях животи. Пък гарите – макар и пълни, понякога всъщност са много по-празни от празните къщи. Хора със сакове и празни погледи, бързащи нанякъде, незабелязващи другите, често блъскащи ги.
Е, толкова за празните къщи, за пълните гари и за фотографията. То май се превърна в литература – както и започна.
Пак за изкуството
Като съм подхванал темата за изкуството, колко струва то, въобще може ли да се определи смислена и необидна цена на нещо, което макар и да има визуално изражение, всъщност няма материално измерение.
Продължавам темата, защото вчера в един сайт попаднах на статия за проблемите на Дружеството на пловдивските художници, което е мисля второто най-голямо в България и в което на практика членуват творците от сферата на изобразителното изкуство от цяла Южна България. Проблемът накратко – общинската сграда, която ползват от години, е в окаяно състояние, покривът е полуразрушен, със сериозни пробиви, което води до течове. Мисля, не е необходимо да обяснявам как би могло да се отрази и как се отразява това на експонатите, които се излагат вътре. Освен това общината рекетира Дружеството с постоянно увеличаващ се наем.
Ще кажете: Добре – общинска собственост, ползва се под наем, разбира се, че трябва да се плаща. Да, и това е едната гледна точка. Само че има поне още няколко гледни точки и по мое мнение по-правилните.
Колко напред трябва да сме в развитието си, ако в средните векове и през Ренесанса, тогавашната държава, без значение каква е била формата на управление, тогавашните управници са имали идея за това, че изкуството е нещо много важно и трябва да бъде подпомагано финансово и са го правили. Оттогава идва и звучната дума „меценат“, по български спомоществовател – а днешната, векове по-късно, оставя творците да се спасяват кой както може.
И понеже за степента на цивилизационното развитие на едно общество се съди обикновено от културните артефакти, дето е оставило, се питам каква е нашата степен и по какво точно ще се съди след време, ако продължаваме с тази политика към културата.
Колко струва изкуството?
Скоро не бях ходил на театър и реших да отида. Привлече ми вниманието един спектакъл от афиша и реших да организирам група от приятели, щото то ходенето на театър, пък и където и да е, не е самотно занимание, винаги е добре да си имаш компания. Да изгледате представлението – ако е театър, или филма – ако е кино, пък после да се седне някъде по на едно питие и да се обсъди кой какво го е впечатлило, харесало ли му е, не е ли.
Та така започнах аз да събирам група за театъра – е, не се оказа лесна тая работа колкото да събирам група за кръчма или някакво друго забавление. Едно, че трудно се съгласяваха хората, и второ, като чуеха цената – а билетът за представлението беше 20 лева, защото бяха останали места само на първите редове, – повечето реагираха: много скъпо.
Колко да е скъпо, бих попитал веднага? Със същите тези хора сме сядали в заведение и сме изпивали и сме изяждани за няколко часа двойно повече – и за това не им се свиди. Ама за изкуство им е много. Не го поставям този проблем заради това, кой искал да даде 20 лева за театър, или пък не искал, кой дава двойно повече за кръчма, пък за изкуство не дава. Поставям го, защото съм забелязал една такава нагласа, че ако може изкуството, включително и книгите, трябва да ни ги дават на безценица. Някак българите не смятаме интелектуалния или емоционалния и творчески труд за истински такъв. Мислим си, че тия работи идват свисше.
Да, има нещо, което идва даром, и това е талантът – но оттам нататък често трудът е по-къртовски и по-тежък от хамалския. Така че никой няма право да определя цената на изкуството. Има право просто да не се докосва до него – ако няма нужда.
Рекламните гафове
Всички сме чували за големите рекламни бюджети на големите фирми. Защото старо правило е, че не е важно какво точно произвеждаш, колко точно имат нужда хората от него, колко то е качествено, важно е как изглеждат нещата и е важно да накараш човек да усети някаква потребност, че има нужда да ползва точно тази услуга, да си купи точно тази стока. И обикновено в надпревара да продават повече и да стоят по-добре на пазара, фирмите дават луди пари на мастити рекламни агенции и рекламисти, които да ги подпомогнат в тези съвсем нормални стремежи. Щото то е ясно, че всеки прави бизнес и работи, за да печели, а без пазар и без продажби няма печалба, а продажби и пазар се постигат с добра реклама. И рекламистите се напъват, не пестят сили в тази посока да измислят най-оригиналното изречение, най-оригиналния клип, най-примамливата въдичка за клиента. Често обаче в този си стремеж за оригиналност и неповторимост изпадат, пък и компаниите които са им възложили рекламните си кампании, в доста смешни и неловки ситуации. Като рекламата на една тоалетна хартия, която чух преди дни. Няма да споменавам марката, за да не правя нито реклама, нито антиреклама. Та рекламата гласеше, вероятно с цел да привлече последователите на зелената идея, рециклирана тоалетна хартия. Няма лошо – модерно е да сме еко. Добре е да пазим природата. Рециклирана хартия за писане – звучи супер. Ама рециклирана тоалетна хартия :) Май влизаме в едно доста неприятно смислово поле :) Но както се казва, и най-добрите рекламни семейства не са застраховани от гафове.
Защо не обичам амбициозните хора?
След този въпрос в заглавието или по-скоро отговор, сигурен съм, ще подскочат много амбициозни хора. Веднага бързам да уточня, че в амбициите и в амбицията няма нищо лошо. Когато амбицията е премерена, тя даже е градивна, няма как да дръпнеш напред, ако се оставиш по течението. Всеки успех изисква точно поставяне на цели, план, следването му. За нормалните хора, за хората с премерена амбиция обаче всичко това не е на всяка цена, нормалните хора имат ясно поставени граници за допустимо, за нормално, за неща, които могат да си позволят да направят в името на успеха и личното си добруване, и неща, които не биха направили на никаква цена, ако ще и заради това да пропуснат най-големия си успех. Има една тънка граница между нормалната амбиция и свръхамбицията – граница, която много лесно се преминава. Рядко обаче амбициозните хора намират тая тънка граница между градивната амбиция, амбицията в норма, и това, на което се казва болна амбиция. С две думи – не обичам свръхамбициозните хора. А не ги обичам, защото за мен те доказано са потенциални предатели. При тези хора идеята за успех е над всичко – над представите за нормалност и почтеност, над приятелство, над човечност, над всичко. А кой обича да стъпва в приятелска среда като в минно поле. Кой обича да е изложен на постоянна опасност, че може да бъде във всеки един момент може да бъде предаден. Ето затова не обичам амбициозните хора. Не че това ме застрахова от предателство, но поне не го прави сигурно.
Умната жена винаги ще те надуши що за човек си
Все си мислим ние – мъжете, че сме по-умни и хитри от половинките си, и можем да им спестим някои неща или пък понякога дори – да ги излъжем по една или друга причина. Да ама не, защото в повечето случаи те веднага надушват като хрътки за какво става въпрос и тръгват по дирята…
Онзи ден жена ми ми звъни, а аз съм в бизнес среща на ресторант, а събеседника ми е красива жена. Вдигам и й казвам – „на бизнес среща съм, не мога да говоря сега“, като дори ми става леко гузно, че съм с красива жена в луксозен ресторант, пък било то и по работа. Не щеш ли обаче, жена ми била в района и минава покрай ресторанта, където сме ние.
Виждаме с красивата жена как си пия и хапвам, и какво да си помисли, горката? Срещата ми беше по работа, но жената е бивш модел от затворилата през 2006 г. агенция Джей Моделс, така че беше съвсем нормално съпругата ми да ме изревнува и да си помисли, че всъщност не съм на никакъв работен обяд, а се срещам с доста по-младата ми любовница в обедната ми почивка. Колко удобно, а? :)
След като ми провери яката на ризата за червило, подуши ме и извърши други рутинни проверки за това дали съм имал интимни близости с друго същество от женски пол, съпругата ми все пак повярва, че съм бил на бизнес среща и без да ме излага пред колегата, като му се обади за потвърждение на версията ми. Но аз затова съм си я харесал – хитра е, пък и ми вярва :))
