Наскоро четох много интересна книга – сборник с разкази, които ме накараха да започна да се оглеждам повече в думите и делата на хората.
Достигнах до прозрението, че повечето от нас цъфтим с изключителна мъдрост, когато в кръвта ни нахлуе известно количество алкохол. Тази магическа субстанция ни извежда до висините на героизма, където единственото ни оръжие е вилицата, с която убиваме армия от кисели краставички и изваждаме на показ генералските си таланти, командвайки жената да даде луканката.
В кръчмата, така да се каже,… дотам стигат величието на делата ни безпаметни, в буквален смисъл. На такъв псевдогероизъм се радваме от години. А допре ли до дела решаваме, че като ветерани от колосална война ни мъчат стари болежки. Страх ли е това, или глупост? Може би по малко и от двете. Страх, защото пазим да не пострада човешкото ни достойнство, ако ни се присмеят, че подемем, някаква кауза, а глупост – защото сами се поставяме в такова положение.
Извиквам в спомените си една мартенска вечер преди 3-4 години. Бяхме компания млади хора. Повечето от нас наперени. Едни от по-малки градове, други от по-големи. Помня един от нас викаше както вика глашатай пред делегация през 14 век – че ще видим ние докъде ще стигне, как ще иде в София и ще запечели големите пари и как ще влезе в политиката и ще направи така, че ще живеем всички по-добре.
Сега е все още в малкия си град, работи нощем като следи някакви интернет индекси, не кара по-хубава кола, не живее в по-голяма къща, на тия години няма и жена. Членува в градския политически клуб и участва в масови бойни прояви за изява на каузата си. Мисля, че примера е красноречив. Поне един от нас стана Рицар.