Един любим мой писател – Дончо Цончев – в една също толкова любима моя книжка, която се казва “Книжния Петкан” – малки разказчета и фрагменти, има едно такова изречение: „Фотографията понякога е изкуството, но изкуството никога не е фотография.“
Започвам така, първо, за да покажа, че имам литературни познания, и второ, защото днес смятам да пиша за фотографията, която стана доста популярно хоби напоследък, макар че ми е трудно да я определя като такава, като гледам професионализма, с който се справят със снимането някои мои приятели във фейсбук, които нямат нищо общо с професията.
И понеже и аз съм доста изкушен от снимането, но не до степен да си купя някой от ония много скъпи, качествени и доста големи и неудобни за носене професионални апарати, които правят истински хубави снимки, се успокоявам, че на мен нещата и снимките не ми се получават толкова добре не защото аз самия не съм достатъчно добър в това занимание, аз просто защото техниката, която ползвам, не е на необходимото професионално ниво.
Откъде тръгнах докъде стигнах. Всъщност исках да ви говоря за тематичните си пристрастия, когато снимам. Забелязал съм, че повечето хора, които се занимават с това, си имат любима тема. Моята са запустелите и изоставени къщи – понякога в някое безлюдно село, а често и в центровете на големи градове – и гарите. И ще ви кажа защо. За къщите – макар и празни и без дограма, ми изглеждат пълни със съдържание и биография, просто носят заряда на преминали през тях животи. Пък гарите – макар и пълни, понякога всъщност са много по-празни от празните къщи. Хора със сакове и празни погледи, бързащи нанякъде, незабелязващи другите, често блъскащи ги.
Е, толкова за празните къщи, за пълните гари и за фотографията. То май се превърна в литература – както и започна.
