Който се е занимавал с реклама и маркетинг, знае какво е таргет. С тази небългарска дума се означават различните целеви групи, към които да се насочат посланията на различни агенции така, че продуктът, който предлагат, да се търгува по-добре. И се избират такива, където най-много ще хване дикиш. И в политиката е същото. Само дето не се предлагат реални продукти, а идеи, виждания – къде истински, къде лъжливи, често откраднати. Та и на политиците им се налага да идентифицират общностите, където най-добре биха минали предложенията им. Или поне така се прави в истинската, в голямата политика. Но понеже българските субекти нямат ясен профил, също така не могат и да очертаят отчетливи граници на хората, при които най-добре биха се котирали посланията им. Затова мятат безразборно предизборни обещания в пространството – към всички, които са преминали възрастта, която им дава право да гласуват и са потенциални гласоподаватели. Пенсионери, млади майки, студенти, безработни, земеделци, животновъди, едър, среден, дребен бизнес – няма значение, който се хване. Тази политическа всеядност дразни, но не отвращава. Едно нововъдение на тази кампания обаче буди истинско отвращение. Заиграването на предизборните щабове с хора в неравностойно положение, семейства с деца със сериозни здравословни и ментални проблеми. Изведнъж всички станаха големи самаряни – даряват яйца и козунаци в домове за хора с увреждания, подпомагат семейства с деца с церебрална парализа. И се снимат – защото има ли смисъл да дариш, ако избирателите не разберат за постъпката ти. Прекалиха я. И забравиха нещо много важно – политиците са длъжни да правят политики за тези социални групи и да им създават условия за живот, които да не налагат нуждата от дарения.