Драмата с Косъма
Тия дни, предполагам, всички поне по веднъж сте получили покана на стените си във фейсбук да защитите оставането на Косъма в сериала “Под прикритие”. Дано не бъркам името на сериала. Няма да говоря за това, как зрителите се опитват да влияят на сценария – едно, защото на Запад повечето от по-дългите сериали работят на този принцип – героят изпада в кома или изчезва безследно, ако получи друг, по-високо платен ангажимент или пък има семейни проблеми или проблеми с алкохола, а като му свърши ангажимента или си реши проблемите, излиза от комата или се връща изневиделица и се оказва, че искал да остане насаме със себе си в горска вила. А пък ако конфликтът между актьора и режисьора е по-голям, направо си умира главният герой без право на връщане или се подменя от друг актьор, който най-често по нищо не прилича на първия. Не в тази посока обаче исках да разглеждам разигралата се драма с филмовата съдба на Косъма. А в посока на това, че рядко забелязвам у изпадналия напоследък почти в депресивно състояние българин такъв ентусиазъм и загриженост за някаква кауза. Което ме навежда на една-единствена мисъл. Хората имат нужда от друг, по-красив, по-героичен и по-нормален свят от този, в който живеят, и го намират в сериалите – без значение дали е въпросният, или друг. И приемат света на сериалите като реалност, а не като фикция, каквато е изкуството. И там си хвърлят жизнената енергия. Което, повярвайте ми, хич не говори добре. Нито за света, в който живеем, нито за това, което ни чака.
Остаряваме бавно
Като съм започнал да говоря на здравни теми и тъкмо съм набрал скорост, пък и компетентност, продължавам. От личен опит. Като всеки съвременен човек и аз прекарвам огромна част от времето си пред компютъра, при това често в специализирана работа, която определено изисква напрягане. И тъй като винаги съм си бил идеално със зрението, въобще не усетих обезпокоителни симптоми от това, че напоследък очите взеха да ме натежават, започнах да усещам едно такова напрежение. Викам си, от пролетната умора е. Макар че нито на зимата още й се е видял краят, нито пролетта видимо се е задала. Докато преди няколко дни не се събудих с кръвоизлив в окото. Притеснителна работа. Веднага отидох при джипито, там табела още на вратата да проявим разбиране ние, пациентите, че направления за специалисти няма. Зрението си е ценна работа и реших, няма какво да чакам края на месеца, когато щели да дойдат направленията, отивам на частен преглед. То кабинетът като космическа лаборатория. Поне на четири уреда ме сложи лекарката да ме проверява – някакво налягане, не знам какво още. И заключи – очила с диоптър ще трябва да се слагат. +0.75 на двете очи, но било задължително с антирефлексно покритие, каквото и да значи това, щом работя на компютър. Попитах я няма ли да ми станат мързеливи така очите – защото честно казано, всичко си виждам. Тя каза: да, виждаш, но се напрягаш и от това е станал кръвоизливът. Е, то не е много за хвалба, но се оборудвах с очила. Явно лека-полека остаряваме, кой по-бавно, кой по-бързо. Това е положението.
Понякога сами си създаваме проблемите
Когато преди година-две влезе строга забрана за продажбата за продажбата на голям процент лекарствени препарати без рецепта от лекар, много от нас възроптаха. Свикнали сме, като усетим първи симптоми на настинка, за да се предпазим от бъдещи усложнения, да отскочим до кварталната аптека и да си закупим широкоспектърен антибиотик, който сами сме си назначили – обикновено или по препоръка на приятел, или по информация от интернет. Като изключим това, че безразборната употреба на лекарства често може да бъде с фатални последствия за здравето ни, защото даже не си правим труда да прочетем листовката, където са описани възможни странични действия, алергични реакции и рискови групи, които не трябва да ползват конкретния лекарствен продукт, доказано е, че вирусните инфекции не се подават по никакъв начин на лечение с антибиотици. Ще кажете няма лошо – не помага, но не вреди, пък си е и един вид застраховка срещу усложнения, които често идват след сезонните вирусни инфекции. Да, ама вреди. И то много. Вреди в момента, а още по-силно ще усетим последиците от безразборната употреба на антибиотици след двадесетина години, твърдят специалистите. Защото бактериите придобиват имунитет и съпротивителни сили срещу известните ни сега антибиотици, а нови няма. Така може да се окаже, че и най-обикновената и наглед проста операция за премахване на апендикс или даже далеч по-лека хирургична интервенция, може да завърши фатално, защото просто няма да има противодействащи ефективно антибиотици. Най-лошото е, че и българските лекари действат на принципа на самолекуващите се. За да си гарантират спокойствие, често предписват антибиотици, без това да се налага. Ще плащаме сметката за това – някой ден. Единственият начин да ни се размине е дотогава фармацевтичните компании да измислят нещо. Дано!
Изгубихме войната
Тия дни едни спечелени пари по една европрограма, примерно за развитие на регионите, от компания Пайнер стана повод за доста писания по медиите. И за основателен писък от страна на всичко онова, което се нарича култура, а не е чалга. Писък, но безпомощен. Колкото безпомощна е българската култура днес. Колкото безпомощна искаха да я направят. Проблемът не е в това, че едни пари, между другото извоювани по нормален начин – със всичките бумащини и документи, които изисква кандидатстването по тия европейски програми – ще отидат за техническо обновяване на една компания, която бълва в по-големия си процент продукция, която е пошлост и безвкусица. Проблемът е, че за двайсетина години българската култура беше поставена съвсем съзнателно от поредица управления в поза партер. С последователна политика на игнориране на истинските ценности. Защото човек с не особено висока ценностна система – а високата ценностна система се гради от стойностно изкуство и литература – няма и високи изисквания, включително към управляващите. Ще кажат пари има – нека хората на културата да кандидатстват за тях. Да, само че хората на истинската култура не са бизнесмени и администратори, а творци. И те нямат време да попълват купища с документи и сложна документация, за да получат някакви пари по някаква програма – истинските творци използват времето си, за да творят. И по цял свят държавите знаят това и намират начин да стимулират творците си или пък бизнеса да им помага. Не и у нас. Истината е, че изгубихме войната за българската култура и това ще стане съвсем ясно – след двайсетина години. А може би просто не е имало и равностойна война – защото от едната страна са творци, а не бойци.
Психичното здраве на нацията
Не, по-правилно е да озаглавя материала психичното здраве на света. Свикнахме като че ли, ако не всеки ден, то всяка седмица информационните агенции да ни съобщават за това как някъде по света човек с психични проблеми отнема животи. Няма да изброявам многобройните случаи – всички ги знаете. Лошото е, че тази картина започва да се повтаря и в България – няма как да сте подминали случая с избитото петчленно семейство – или от един от синовете, който е с психични проблеми, или от бащата, бивш военен, притежаващ законно оръжие, който може би е поддал психически на дългогодишните грижи за болното си дете – грижи, които в страна като нашата са направо непосилни. Всичко това води до един извод – тежкият живот и ежедневният стрес и несигурността, на които сме подложени в последните години, се отразяват фатално на психическото здраве на нацията. Крайно време е да се проведе смислен разговор за това какво се случва с психиката на българите и държавата да насочи конкретни усилия и програми в тази посока. В момента положението е отчайващо – на първо място заради това, че обществото ни не гледа с добро око на хората, които имат психични проблеми и ползват психиатрична помощ, гледа на тях като на луди, заради което и хората с различни психични проблеми избягват да ползват специализирани услуги. И на второ място, защото в момента психиатричните прегледи са едни от най-скъпите и са малцина хората, които могат да си ги позволят. Има проблем с психичното здраве на нацията, неконтрилируем при това, и той е видим не само когато някой човек с проблеми превключи и влезе в новините. Проблемът се вижда всеки ден – в трескавите погледи на хората по улицата и в постоянно избиващата непредизвикана агресия.
Заплахата за колекционерството в България
Като нумизматик и човек, който познава много колекционери, културни дейци и прочие хора, които имат интерес в областта на културното наследство и колекционерството от всеки род и период, няма как да не напиша един материал, защото пред нас – колекционерите, има един сериозен проблем със Закона за културното наследство, който доведе до повече проблеми, отколкото реши и принуждава колекционерите да стават част от сивата икономика.
Накратко, законът изключително усложнява продажбата на колекции, предмети и картини, които са си собственост на колекционера, и които е придобил с много средства и труд. Поради тази причина много колекционери биват принуждавани да пазят в тайна колекциите си, защото ако спазват закона, няма да могат да осъществят и една сделка или размяна.
Колекционерството е особено хоби – може би едно от онези, които изискват най-много средства, контакти и усилия. Освен това предметите, до които колекционерите успяват да се докопат, в повечето случаи не са в интерес за музеите или те дори си нямат представа къде се намират, та камо ли да ги откупят.
Ежегодно се провежда изложбата „Другият музей“ на „Съюза на Колекционерите в България“, където членуват имена като литературоведът проф. Валери Стефанов(председател на съюза), акад. Светлин Русев, издателят Светослав Кантарджиев и много други лица от българския културен елит. Изложбата служи да покаже колко богати и ценни могат да бъдат колекциите и предметите на колекционерите – там има всичко – от картини на известни български художници, през древни монети и предмети от античността, до оръжия от възрожденския период и много, много други. Там човек може да се докосне до красотата, душевното богатство, и страстта, които вдъхват живот и дават сили на колекционерите, въпреки всички пречки и въпреки огромните средства и усилия, които тяхното хоби изисква. Затова държавата трябва не да застава на пътя, а да се опитва да стимулира колекционерите в България.
Не бива да забравяме и хора като Боян Радев – български олимпийски шампион и колекционер, който през 2009г. стана най-големият дарител на Националния Исторически Музей и демонстрира невиждано в модерната ни история меценатство. Мисля, че голямата част от колекционерите по душа са точно хора като него – влюбени в изкуството и историята, и дори само за това, трябва много да ги уважаваме.
Наскоро разбрах и за една друга инициатива, ориентирана около запазването на културно-историческото ни наследство. Издателят Светослав Кантарджиев смята чрез учредената от него Фондация „Мизия“ да създаде специален музей, където да се помещават и реставрират ценности, забравени от културното ни министерство. Мисля, че това е една много благородна цел и се надявам да успее да се осъществи, а това зависи най-вече от набирането на средства.
