Пак за изкуството
Като съм подхванал темата за изкуството, колко струва то, въобще може ли да се определи смислена и необидна цена на нещо, което макар и да има визуално изражение, всъщност няма материално измерение.
Продължавам темата, защото вчера в един сайт попаднах на статия за проблемите на Дружеството на пловдивските художници, което е мисля второто най-голямо в България и в което на практика членуват творците от сферата на изобразителното изкуство от цяла Южна България. Проблемът накратко – общинската сграда, която ползват от години, е в окаяно състояние, покривът е полуразрушен, със сериозни пробиви, което води до течове. Мисля, не е необходимо да обяснявам как би могло да се отрази и как се отразява това на експонатите, които се излагат вътре. Освен това общината рекетира Дружеството с постоянно увеличаващ се наем.
Ще кажете: Добре – общинска собственост, ползва се под наем, разбира се, че трябва да се плаща. Да, и това е едната гледна точка. Само че има поне още няколко гледни точки и по мое мнение по-правилните.
Колко напред трябва да сме в развитието си, ако в средните векове и през Ренесанса, тогавашната държава, без значение каква е била формата на управление, тогавашните управници са имали идея за това, че изкуството е нещо много важно и трябва да бъде подпомагано финансово и са го правили. Оттогава идва и звучната дума „меценат“, по български спомоществовател – а днешната, векове по-късно, оставя творците да се спасяват кой както може.
И понеже за степента на цивилизационното развитие на едно общество се съди обикновено от културните артефакти, дето е оставило, се питам каква е нашата степен и по какво точно ще се съди след време, ако продължаваме с тази политика към културата.