Пак за животните
Вчера попаднах във фейсбук на една много любопитна снимка и текст под нея. Снимката едно младо сърне лежи на спалня в стая. Под снимката жената, която го е отгледала, обяснява, че по стечение на обстоятелствата, сръндачето е попаднало като новородено при нея, сега е на десет месеца, и през цялото това време тя се грижи за него, а то я приема като майка, има си и име – Горан. И уточнява, че не може да го пусне да живее в естествената си среда, защото няма възпитани инстинкти за оцеляване – нещо, което в природата прави майката. Какви са обстоятелствата, при които е попаднало сърнето при нея, не ми е трудно да предположа, явно ловци са застреляли майката и то е осиротяло. За подробности – само може да гадаем. Евала на тая жена, че го е прибрала. Само че, ако трябва да бъдем честни, даже и да разполага с двор, няма да може да задоволи потребностите от двигателна активност, от разнообразие, от които по природа се нуждае едно такова животно. И пак във връзка с предишния ми материал за отношението към животните се питам не е ли редно за такива животни, които по някаква причина, а тя най-често е недобросъвестни ловци, са израснали в неестествена среда и съответно не са развили инстинкти за самосъхраняване и оцеляване, да бъдат изградени някакви резервати, подчертавам резервати, а не зоологически градини. Примерно големи площи, заградени, за да бъдат защитени от набезите на хищници – такива, каквито има по цял свят. Приемете горните редове просто като размисли на един човек, който смята, че хоризонтът ни може да стига по-далеч от личното оцеляване.